Народни танци

Българските народни танци са изключително разнообразни както по движение и метро-ритмика, така и по форма, начин на залавяне и брой на изпълнителите. В своята вековна танцова практика нашият народ непрекъснато развива и усъвършенства това богатство, като се достига до обособяването на отделни видове танци.

Народните хора съпътстват вакарелеца през целя му живот. Още от първите векове в османската империя, преминаващите през селото пътешественици отбелязват че дервенджиите, когато не са ангажирани с охрана на пътя под звуците на своите барабанчета играят бесовски танци. Герлах 1578. и Гиус 1774г. са оставили бележки за песните и танците на момичетата от вакарелско.

В народните танци няма образ на обстоятелствата – в тях се създават образи на хора, на личностти и вече чрез тях можем да вникнем в облика на породилото ги общество. Танцуващите обикновено се стремят в известна степен ’’да се отдалечат’’, да се абстрахират от обикновения облик на хората. Танците се изпълняват задължително на празници или в неделен ден и задължително в празнично облекло или в условни костюми при различни обреди на Лазаровден или Вайдудул.

Хората се играят на мегданите в махалите обичайно от пладне до залез слънце на заода. След залез слънце хора не се играят. Според съпровода хората са на песен или с музика.

По вид хората във Вакарел са сключени в кръг или водени. Сключени хора не се играят от Поклади до Цветница, за да не се заключи берекета. Първото сключено хоро след заговезни се играе привечер на Цветница. През страстната седмица хора не се играят.

Според танцуващите хората се женски, мъжки или смесени.

Особено популярни във Вакарел са правото хорао в тракийски вариант с ритмичен размер 2/4, копаницата, ихтиманска или пазарджишка с ритмичен размер 11/8, кукунешко хоро 2/4, ръченица 7/8.